НОВИНИ

Бекеле Гелета, генерален секретар на МФЧК/ЧП, юни, 2013
След последните събития в Кипър, отново припомняме, че редица отговори на икономическата криза са драстични, реактивни и произволни и че тя ще продължи много по-дълго. Затова сега трябва да започнем да мислим по различен начин.

През 2009 година, всички национални дружества на Червения кръст и Червения полумесец смятаха, че икономическата криза е сериозна, но временна ситуация и е нещо, което ще бъде преодоляно след известно време. В началото на тази година стана напълно ясно, че кризата е прокарала надълбоко корените си в много държави и последствията ще се усещат в продължение на много години напред.
Бедните обедняват все повече и броят им нараства, увеличават се исканията на т.нар. „бедни работещи“. Хората, които се борят да свържат двата края, през последната седмица или дни на месеца, са изправени пред дилемата дали да платят медицинските или битовите си сметки, за да не бъдат изгонени или да купят храна за семействата си. Чуваме, че средните класи намаляват и стават все по-бедни. Те не само губят спестяванията си, но и нямат резерви за непредвидени разходи.

Безработицата се увеличава, като в някои страни, почти 60 на сто от едно поколение е без работа или няма достъп до образование, а милиони са без социални придобивки.

Много хора идват при нас, за практическа помощ или за психо-социална подкрепа. Несигурността е най-лошото психологическо състояние за един човек и днес много хора в Европа просто не знаят какво ще се случи през идните месеци или години.

Ние оприличаваме икономическата криза като забавено начало на бедствие и днес виждаме същите признаци, които характеризират внезапно природно бедствие: недоумението на засегнатите, нарастване на солидарността и желанието за помощ и споделяне, което е най-доброто от човешката природа. До сега по-голямата част от хората показва това, което аз наричам тихо отчаяние, но има риск то да стане гласно и яростно, ако не се обърне внимание на реалните социални и морални предизвикателства, а вместо това се продължи със спасяването на банки и подпомагането на най-засегнатите.

Очевидно нито аз, нито нашата организация разполагаме с решения, но ние имаме уникален поглед към хуманитарното въздействие на кризата на семейно и общностно равнище и признаците са обезпокоителни. Не само за гражданското вълнение и ксенофобията, но също така и за семейни трагедии, в резултат на злоупотреба, отчаяние, домашно насилие и чувство за вина, че не са могли да се предпазят.

Трябва да започнем да мислим по различен начин. Правителства, банки, европейски институции, бизнес асоциации, търговски съюзи, граждански организации и хуманитарни агенции, трябва да си сътрудничат и трябва да се разработят иновативни и цялостни решения, заедно с тези, които са засегнати или са в риск. Може би трябва да пожертваме част от традиционното си мислене относно ефективността, печалбите и краткосрочните спестявания на публичните бюджети и да се гарантира, че няма да се създадат още по-големи социални празнини, които водят само до увеличаване на разходите за обезщетения и социални програми, а не за споменатите човешки трагедии.

Ако продължаваме да възприемаме кризата като временно явление и не осъзнаем, че положението в много страни се влошава, отговорността и възможността икономическата криза да бъде предотвратена, вече няма да е в полезрението ни и тя ще се превърне в социална и морална катастрофа, с последици, които не можем да си представим.