Ангелът на милосърдието
1980 година... Българите се учат да живеят като свободни хора. А двете Българии – Княжеството и Източна Румелия, лекуват раните от войната. Тези незаздравяващи, кървящи рани... Връщането на Южна България в пределите на Османската империя, е въпиюща несправедливост. Тази област, жестоко разорена по времето на Априлското въстание, дава още по-страшни жертви и материални загуби в Освободителната война. Хиляди сираци и вдовици, връщащи се от заточение и робство българи, бездомници, инвалиди от войната скитат по румелийските друмища. Колко неморално е взетото в Берлин решение!!!

Великите сили поставят своите интереси над жертвите и страданията на нашия народ.

Смъртта на генералшата
Двете мирни години, обаче, си казват думата... Животът иска своето. Хората започват бавно да се съвземат и в центъра на Източна Румелия – Филипопол (б. а. - Филибе, а сега Пловдив) кипи голямо оживление. Тук са разположени всевъзможни щабове, щъкат чуждестранни кореспонденти, откриват свои кантори различни благотворителни организации, търговски представителства... Води се нещо като “светски живот”.

Шести юли. Горещината е попреминала и пловдивчани са приседнали на хлад по кафенетата, играят домино и табла, сърбат чай и кафе, бъбрят за всевъзможни неща. Някъде свири военен оркестър, дами и кавалери се разхождат по главната улица...

Тежко ранен и окървавен човек, който се представя за унтер-офицер в оставка Иванов, влиза в гръцкото кафене, промълвява несвързано нещо на руски и рухва в безсъзнание...

След минути една страшна вест обикаля града и събира хората в центъра: “Убили са Олга Николаевна! Заклали са я!”. Потрес и покруса.
Кой? Защо? Как? Нима?

Спокойно! Не са я убили българи. Слава богу! Българска ръка не би се вдигнала срещу майката на Белия генерал.

Под знака на Червения кръст
Какво прави тази звезда на Петербургското общество в прашния Пловдив? Защо намира смъртта си в това забутано кътче на Балканите и далеч от родината си? Какво я свързва с България? Само великият й син ли? За него - после...

Всъщност, толкова малко знаем за тази жена... Както повечето руски дворянки и Олга Полтавцева завършва института “Смолни”. Също като тях става семейна съвсем невръстна. Но при нея има щастливо изключение – за генерал Дмитрий Скобелев се омъжва по любов и му ражда четири деца – три дъщери и единствен син – Миша. Естествено, възпитанието на децата е основната й грижа години наред. Нейното присъствие в имението Спаское и голямата къща в Петербург смекчава военния, казармен дух, който цари в семейството. Свекърът й е не кой да е, а героят от Отечествената война и адютант на маршал Кутузов – генерал Иван Скобелев, станал по-късно комендант на прочутата Петропавловска крепост в столицата.

България става нейна съдба за няколко години – до самата й смърт. “Зов на кръвта” – така нарича порива си към нашата страна в писмата си. За нея българите са не само едноверци, но и братя и тяхната съдба я вълнува дълбоко. С обявяването на Освободителната война цялото семейство Скобелеви е “в мобилизация”. Олга Николаевна една от първите се включва в създаването на санитарните отряди на Червения кръст. Женската половина на семейството в пълен състав работи за Руското дружество за помощ на ранените и болните. А устава на тази организация е твърде суров и днес просто звучи странно. Според един от членовете му “на лица от женски пол категорично се забранява да заемат длъжностите на председател и зам.-председател или на пълномощник на театъра на бойните действия....” (!?) Но Олга Николаевна е истински “генерал в пола” и благодарение на своята енергия, борбеност, постоянство преодолява тази забрана и получава неофициалното признание на организацията като “попечителка на българския отдел на Руския Червен кръст”.

Какво й коства всичко това? Много, извънредно много. Тя не жали средствата на семейството. Пък и никой от фамилията не я спира. Толкова обединени са всички около идеята за помощ и благотворителност. С невероятната си способност да убеждава Олга Скобелева успява да събере колосални средства за Червения кръст сред аристократите, търговците, че дори и сред “своите” селяни в Спаское.

Така се купуват легла, бельо, превързочни материали, лекарства за лазаретите на фронта, чиито отговорник е генералшата. Нейните три дъщери, блестящите столични красавици Надежда, Олга и Зинаида (княгиня Белоселска-Белоозерска, графиня Шереметиева, херцогиня Лейхтенбергска), денонощно работят като милосърдни сестри в болничните стаи на Крестовоздвиженската община. Всъщност, те споделят съдбата и призванието на хиляди руски жени по време на тази война.

А Олга Николаевна непрекъснато пътува за България – с продоволствие, с болнично обзавеждане. Обикаля болниците, окуражава ранените... Но се среща и с много българи, които я поразяват със своя искрен патриотизъм и я спечелват завинаги като могъщ и верен приятел. Така тя се обвързва със съдбата на нашата страна и България става за нея втора родина.

След войната, дълбоко потресена от участта на стотиците сираци, вдовици и инвалиди (в резултат на турските зверства), тя тръгва по стъпките на лейди Странгфорд – да облекчи страданието и да направи по-поносим живота на тези клетници. В Пловдив със свои средства и с волни пожертвувания открива приют за 250 осиротели жертви на войната. Нейните амбиции са огромни. Започва да изгражда в Източна Румелия цяла мрежа от болнични заведения и приюти. С размах и енергия набира средства, привлича съмишленици, гради отново разрушени храмове, носи икони и църковна утвар от Русия... Просто не може да се обхване огромното дело, с което се е заловила...
Колко ли хора знаят, че именно Олга Скобелева и граф Игнатиев започват друг мащабен проект - построяването на храм като най-величав и достоен паметник на загиналите руски воини и български опълченци при Шипка. В края на 1879 г. в Санкт Петербург те издействат от императора разрешение за откриване на повсеместна подписка за пожертвования. Първата вноска от 1000 рубли внася самият Цар Освободител Александър II. За седем месеца са събрани 300 000 рубли. Лептата си дават военни, студенти, търговци, работници от цяла Русия. В България средствата се набират от княз Церетелев. Храмът “Рождество Христово” става реалност едва през 1902 г. И той е апотеоз на огромното дело на Олга Скобелева в България.
След внезапната смърт на мъжа си през пролетта на 1880 г. тя се установява трайно в Пловдив. Петербургската милионерка започва един нов живот, посветен на България. И ако с имената на съпруга и сина са свързани героични дела и военни подвизи, то нейното име за тогавашните българи олицетворява безграничната доброта, състраданието и благородството...

В един от вестниците в Санкт Петербург подробно се описва посещението на Олга Скобелева в младото Княжество България. Такова посрещане в българския парламент не е устройвано за нито един гост. Придружена от руски дипломати, Олга Николаевна произнася пред народните представители затрогваща реч, изпратена с бурни аплодисменти и ставане на крака. В отговор приветствие произнася и председателят на Народното събрание Тодор Икономов.
А генералшата бърза да се върне в Румелия, защото я чака работа – да основе училище и да започне изграждането на църква в памет на съпруга си – генерал Дмитрий Скобелев. Занимавайки се с благотворителност, тя отказва жандармски конвой: “Мене тук толкова добре ме познават...”. Придружават я директорът на една от “нейните” болници Смоляков, прислужницата Катя и двама руски офицери. Когато пресича границата с Източна Румелия към тях се присъединява и Алексей Узатис. Характеристиките на поручика са твърде противоречиви: от “храбър и мил офицер” до “безчестен и пошъл авантюрист”. Капитан Узатис пристига в Пловдив през 1879 г. и е назначен първо за инструктор в румелийската милиция. Печели закрилата на семейство Скобелеви, които се грижат за образованието му. Става офицер, а след това и командир на сапьорска рота в Пловдив.




На 6 юли 1880 г. Олга Скобелева се готви да замине за Чирпан, където възнамерява да купи чифлик, в който да направи приют за сираци по европейски образец. Тя трябвало да носи един милион златни рубли за покупката. Вечерта отпътува, придружена от прислужницата си, адютанта и файтонджията. На шест километра от Пловдив на пътя ги пресрещат Алексей Узатис и още двама негови приятели - черногорци. С намерение да открият парите и да ги откраднат, Алексей Узатис убива със сабята си Олга Скобелева и нейните спътници. Но не успява да открие парите. От клането се спасява само унтер-офицер Иванов. Когато новината за убийството стига до Пловдив, войската веднага е вдигната на крак и след по-малко от час убийците са обсадени. Узатис се прострелва в главата.

Политическо убийство?!
След убийството на Олга Скобелева тази трагедия започва да обраства с пикантни подробности. Тръгва слух, че благотворителната дейност на генералшата не е единственото, с което тя се е занимавала в Източна Румелия. Говорят, че тя е таен агент на руското правителство и изпълнява на Балканите секретна задача – да поддържа връзка и да финансира руските агенти, подготвящи съединението с Княжеството. Според тази версия чужди агенти (англичани, австрийци, турци) я убиват.

В Спаское копаят още един гроб. Към скръбта на семейство Скобелеви се прибавя и скръбта на всички честни хора, огорчени до дъното на душата си. В печата се появява стихотворението на поета Г. А. Лишин, посветено на Олга Николаевна.

Узатис отнася със себе си истинската цел на убийството. Известието за гибелта на майка му поразява генерал Скобелев до такава степен, че той дълго не може да дойде на себе си. Съдбата му нанася такава дълбока рана И в него се загнездва предположението, че това, все пак, не може да бъде само пръстът на съдбата... В едно свое писмо той споделя: “Със смъртта на майка ми много се откъсна от сърцето ми... И не може да зарасне. Все кърви...При кого ще отида сега, когато душата ме заболи...”.

Памет
Веднага след убийството на Олга Скобелева гражданската управа на Пловдив взема решение на мястото на нейната гибел да се издигне скромен паметник. Днес пловдивски квартал и едно голямо сиропиталище носят името на Олга Николаевна. А пловдивчани почитат паметта й пред мемориал, наречен с обич и преклонение “Скобелева майка”. Каменната генералша нежно прегръща две сирачета...


Днес в ранно утро над хълмовете на Пловдив се усеща тих полъх – ангелски крила нежно погалват заспалия град. Духът на Скобелевата майка изпраща благослов над страната ни.


Петя АНДРЕЕВА