Свържете се с нас
Вашите имена, възраст и професия. Здравейте! Казвам се Ивайло Петков, на двайсет години. От старопрестолния град Видин съм, но сега живея в София, студент съм в НАТФИЗ ,,Кръстьо Сарафов“ и изучавам Актьорско майсторство за драматичен театър.
Защо станахте доброволец и какво Ви мотивира да помагате? Винаги съм усещал, че имам потребността да знам, че съм от полза, че съм значим – някому, някъде, някак си...Това ме кара да се чувствам истински пълноценен, себе си, жив! Занимавам се с доброволчески дейности от шести клас, но официално се присъединих към голямото семейство на Българския Червен кръст през 2016-та година. Конкретната причина, която ме отведе до вратите на БЧК – Видин, е моята голяма мечта да спасявам човешки живот и моят голям страх, че мога да се окажа безпомощен, когато някой около мен изпадне в животозастрашаваща ситуация.
Как се става доброволец? Бях разбрал, че Червеният кръст провежда разнообразни курсове по първа долекарска помощ, по водно спасяване и много други, които евентуално могат да ми помогнат да натрупам животоспасяващи умения. Реших да отида до сградата, а там ми отвориха още първата врата, на която почуках, и попаднах на тогавашния щатен специалист Момчил Петров. Запознахме се и без много да увъртам му казах, че искам да се науча да спасявам хора. Той ми обясни с какво се занивама БЧК и БМЧК, основните функции на организациите и какви курсове мога да премина. Аз му разказах какви са моите очаквания и какво желая да постигна. Спомням си, че той ме изпрати с думите: ,,Върни се тук и ще станеш машина!“ Така аз станах доброволец, така се става доброволец – с желание, разбиране и винаги отворена врата!
Само няколко месеца по-късно, вече бях ,,изял“ с кориците всички наръчници по първа долекарска помощ, които ми бяха предоставени. Преминах успешно първите две нива на първа долекарска помощ и на психосоциална подкрепа, преминах и други обучения по специализираната система на БЧК за обучение на доброволци, а до края на същата година вече бях и втори командир на новосформирания видински Младежки авариен екип за работа при бедствия, аварии и катастрофи. На следващата година преминах успешно национална академи, където придобих 3-то ниво на ПДП и станах инструктор.
Освен доброволчество за мен работата в Българския Червен кръст е и орговорност, защото вече три години съм част от Водноспасителната служба като професионален воден спасител, а от 2020-та година съм координатор в Съюза на българските спасители.
Кое е най-ценното за Вас, което сте постигнали чрез доброволческа работа? Бързо обикнах моралните принципи, в които Българският младежки Червен кръст възпитава своите доброволци. Хората, с които ме среща Червеният кръст, са добри, широко скроени хора с висока емоционална интелигентност, които са мотивирани в работата си, знаят какво правят, защо го правят и как да го направят. Едно от най-ценните неща, което успях да постигна, благодарение на доброволческата си работа и различните личности, с които тя ме срещна, е моето лично прозрение: Едно от най-смислените и красиви неща в живота е да го изживееш така, че един ден, когато си отиваш от този свят, да знаеш, че някой друг диша по-спокойно, защото те е имало. Всеки може да го интерпретира както пожелае, но за мен в това има много ,,хляб“.
В кои дейности от кампанията в помощ на борбата срещу Covid-19 се включихте? Когато COVID-19 започна да се разпространява в България, аз бях уверен, че ще се включа във всичко, за което ме потърсят от Червения кръст. Така и направих.
Сещам се за момент, свързан с една от първите ми задачи - разтоварването на тонове хранителни продукти, които трябваше да се разпределят на индивидулни хранителни пакети за хора в спешна необходимост и след това да се доставят до всеки адрес. Работехме в едно хале, на излизане от Видин, а почти пред входа му беше позициониран контролно-пропускателен пункт на МВР, на който даваше дълги дежурства един от най-близките ми приятели, с когото сме заедно от детската градина. Той е студент в АМВР, но и на двамата ни се наложи да оставим академичното си образование временно на заден план.
И никога няма да забравя първата сутрин на първия ден, в който ме бяха извикали от БЧК. Той беше дежурен на КПП-то, а ние бавно се плиближавахме към тях със служебния автомобил, той ме погледна, позна ме и вдигна ръка до челото си в символичен жест на почит и съпричастност, а аз отвърнах със същото и това се повтаряше всяка сутрин... Беше настанало време, в което не можеше да си подадеш ръка с човека, до когото си израснал и ти е като брат.
Именно това е една от най-коварните характеристики на COVID-19 - разединението, което сее. И точно в такива моменти Червеният кръст доказва една от могъщите си сили - да обединява хората, да ги прави съпричастни, да ги сплотява духом, да ги кара да вярват в доброто. Аз виждах с очите си как доброволците на БЧК и БМЧК се явяваха като медиатори в обществото между паниката и безхаберието, конспирациите и страха, между разединението и съпричастността.
Какво бихте казали на хората, които отричат противоепидемичните мерки? Вие спазвате ли ги и защо да/не?
Наличието на фалшиви новини, липсата на „личен опит“ от сблъсъка с вируса, конспирациите, неизвестността и недоверието увеличиха скептицизма у хората към създалата се кризисна обстановка, отведоха ги до високи нива на съмнение, което на моменти не беше от особена полза, но да се търси вина у някого, също няма да ни помогне.
Фактите са факти, когато мерките се спазват от всички, а отговорните органи следят стриктно за изпълняването на разпорежданията от здравните власти, тогава успяваме да бележим точки в наша полза в борбата срещу пандемията.
Знаем, че спазването на противоепидемичните мерки е ключово и е важно да ги следваме заради тези, които обичаме. Каква е Вашата лична мотивация в тази посока?
Аз съм един от екземплярите, който дни наред в разгара на пандемията е бил доброволец на първа линия. По време на втората вълна не останах пощаден от заразата и преболедувах коронавируса. И не го изкарах на крак, както някои късметлии. А и познавах хора, чиито животи бяха отнети от заразата.
През изминалата 2020 година имах моменти на усещане, че заживявам в апокалиптичен филмов сценарий. Никога няма да забравя опразнените рафтове по магазините, ескалацията на напрежение по аптеките за маска, спирт или блистер витамини, раните по уморените лица не лекарите от предпазните средства, подгизналите дрехи на полицаите, които стояха под дъжда на КПП-тата, препълнените болници и опустелите, потънали в тишина детски площадки, градски центрове и булеварди.
Една година от началото на всичко това и вече можем да видим мащабността на част от последствията, които се простират не само на местно ниво, но и в световен мащаб. Можем да видим, че овладяването на тази глобална криза, успешното ограничаване и унищожаването на пандемията е изцяло в наши ръце. Време е и трябва да осъзнаем, че единствено чрез дисциплина, търпение, постоянство и морална сплотеност ще успеем заедно да преминем час по-скоро през тази ситуация.
Трябва да помним, че във времена на световна пандемия, която неуморно отнема животи, ние, хората, като част от един общ социум, имаме морален дълг не само към себе си, но и към всички останали около нас. Отговорността, решението и последствията са общи за всички нас!
