Публикации
Червеният кръст бе моята съдба
Представителка съм на едно поколение червенокръстки деятели, което работеше в националното дружество не за материални блага. В продължение на половин век работихме с много вяра, надежда, любов, ентусиазъм, себеотрицание... Посрещахме предизвикателствата на времето, влагайки усилията си в защита на червенокръстките идеи и принципи.

Спомените ме връщат към първите ми срещи с Червения кръст.
Началото бе в моя роден град - старинния Прилеп. Започнах училище – френски католически колеж в Битоля. Завърших “самоуправна” гимназия с пълно отличие в Прилеп. Следвах в Загреб, в най-стария медицински факултет на тогавашното Кралство Югославия. Бях втори курс студентка по медицина. Когато се върнах за лятна ваканция, заварих голямата промяна – Македония е в нови граници, в рамките на България, с ново политическо и административно устройство.
Новосформираното общинско ръководство в Прилеп обявява първия български кмет – избран единодушно и спонтанно от самия народ заради високия си престиж и своята апостолска, родолюбива дейност. Този възрожденски деец бе моят баща Михаил Небреклиев. Завършил Солунската българска гимназия, Физико-математическия факултет в София, учителствал дълги години в същата Солунска гимназия, бил е и неин директор.

След навлизането на освободителните войски през 1941 г., общинското ръководство в Прилеп поканва Академичния съвет на Софийския университет начело с ректора проф. Ст. Цанков да гостува в новоосвободените градове – Прилеп, Скопие, Битоля, Охрид, Щип.
При гостуването на Академичния съвет общинското ръководство разпределя членовете по хубавите, старинни и просторни прилепски къщи. Нашата беше в тогавашния център – голяма, с 12 стаи, с просторен двор, много зеленина, цветна градина, прекрасна мраморна чешма. Наши гости бяха акад. д-р Методи Попов – биолог, проф. Владислав Алексиев – юрист, проф. д-р Димитър Ораховац – физиолог. По онова време проф. Ораховац беше декан на Медицинския факултет в София и същевременно - председател на Върховното управление на националното дружество на Червения кръст (1939-1945 г.).
Ето че стигнах до запаленото червенокръстко пламъче, което озари живота ми. И наистина, още тогава разбрах, че наш дълг е “да се погрижим това пламъче да не угасне” (Алберт Швайцер).

Първото ми посещение и запознанство с българската столица започна от кабинета на проф. д-р Димитър Ораховац. Срещата ми с него беше наистина знаменателна. Първият ми подарък от него бе червенокръстка литература. Още са живи спомените (бях с баща си), когато той с голяма вещина и любов, с гордост и красиво слово ни разказваше за своя баща д-р Петър Ораховац – създател и първи ръководител на болницата “Червен кръст” в София. Пак по ирония на съдбата бях записана в студентската група на д-р Ораховац-син – Петър, който ме въведе и в някои червенокръстки среди.
Никога няма да забравя посланието на проф. Димитър Ораховац, отправено към мен още в родния ми град: “България за мен е БЧК” и “БЧК е моята втора родина, моята България”.
А сега бих добавила: “БЧК бе моята съдба”...

Не мина много време и се омъжих още като студентка за човек с произход от виден революционен род от Македония. Родителите му емигрират в България през 1913 г. (след Междусъюзническата война). Подобно на моите близки, те също са свързани с героичната македонска епопея. Съпругът е потомък на известния войвода Ефрем Чучков от Щип (в София има улица на негово име), който е назоваван “дясната ръка на Гоце Делчев” и е бил член на Централния комитет на ВМОРО.

Родителите на съпруга ми също са завършили Солунската българска гимназия. Бащата (внук и съименник на известния учител и просветен деец от Щип Христо Чучков) е следвал в Одеса оперно пеене и е завършил “Роберт колеж” и Висша духовна семинария в Цариград. Бил е директор на свещеническото училище в Битоля и умира на 36-годишна възраст, непосредствено след завръщането си от фронта на Първата световна война. Майката Виктория е родена в Прилеп и е дъщеря на Солунския атентатор Никола Апостолов (от неговия дюкян е започнало прокопаването на тунел до “Банк Отоман” в Солун, хвърлена във въздуха на 17 април 1903 г.). Овдовяла на 34-годишна възраст, тя отглежда сама своите четири деца, които едновременно учат, работят и успяват да завършат с отличие висше образование

Съпругът ми д-р Спиридон Чучков остава без баща на пет години. Споделяйки неволите на своята майка, той помага на семейството с изключителната си музикална дарба. Заедно с брат си Никола (също бъдещ лекар) озвучава с цигулката си немите филми към читалището, свири от ученически години в оперетата и в различни оркестри из Търновски окръг

През 1944 г. аз отново се завърнах в родния си град Прилеп, за да родя първото си дете. По стара македонска традиция, многобройните ми роднини се бяха събрали да очакват новия член на фамилията. След раждането роднините не можеха да напуснат къщата поради блокадата и вече започналите бомбардировки. Медицински офицер на фронта, д-р Спиридон Чучков беше под друг огън и няколко месеца нямаше информация, че е баща на първото си дете (сега също лекарка)...

Моят съпруг е отличен с орден за храброст след завръщането си от фронта. Като деец на социалдемократическото движение, заедно с близкия си приятел д-р Петър Дертлиев, той се стремеше към постигането на справедлив порядък в нашето общество чрез цивилизован път на развитие. Д-р Спиридон Чучков бе и достоен радетел на хуманитарната кауза на БЧК. Единодушно беше избран за председател на БЧК в родния си град, на обществени начала. Едва 30-годишен бе назначен за областен транспортен лекар (години по-късно той бе главен лекар на Районната болница и завеждащ рентгеновото й отделение). Непосредствено след завръщането му от фронта, на гара Горна Оряховица бе разкрит централен санитарно-разпределителен пункт за цяла Северна България. Там д-р Чучков извършваше спешна, почти “пожарникарска” дейност, без работно време, без допълнително заплащане, с денонощни дежурства.

Още в първата следвоенна година младият областен лекар организира отделно червенокръстко дружество за гара Горна Оряховица. Беше негов председател, аз бях избрана за секретар. Започна нашата усилена червенокръстка дейност. Когато проф. д-р Димитър Ораховац ни посети на два пъти, бях вече председател на БЧК - гара Г.Оряховица. Работехме всеотдайно. Дружеството стана средище на истинско милосърдие и безкористна помощ; то привлече многоброен санитарен актив от доброволци, приятели на Червения кръст, добри пропагандатори и помощници на здравните работници . За да се справим със следвоенната ситуация, дружеството трябваше да търси нови активисти-доброволци за осъществяване на многобройните дейности. Тогавашната преса писа за нас: “Младо и самоотвержено червенокръстко семейство...”.

Прекъснала бях следването си по медицина заради децата. За мен имаше хубаво поле за работа, тъй като наскоро бях назначена за гимназиална учителка по биология и френски език в гимназията “Георги Измирлиев” в града. В този период червенокръсткият актив изпълняваше важни задачи поради редуцирания състав на здравните служби. Създадохме мощен санитарен актив на гарата за кварталите “Калтинец” и “Първомайци” (I и II), а по-късно и за целия град в сътрудничество с общоградската организация на жените.

През следващите периоди бях ангажирана в Общинския комитет на БЧК – Горна Оряховица, като член на Бюрото и секретар. Бях член на Пленума на Окръжния комитет на БЧК – Велико Търново, председател на обществени комисии във В. Търново и Г. Оряховица до окончателното ни преместване в София през 1990 г., където не изгубих увереност, че все още мога да бъда полезна.

Горнооряховската общинска червенокръстка организация се утвърди като водеща структура във Великотърновски окръг. Работехме с червенокръстците от Горнооряховска околия, която обхващаше населението от четирите общини – Горна Оряховица, Лясковец, Долна Оряховица и Стражица. Под наше ръководство години наред се провеждаха образцови здравни лектории и конкурси, спектакли, състезания, кинолектории, викторини с актуална тематика
Лично аз бях улеснена в организацията на тези здравно-просветни начинания, тъй като завеждах в продължение на много години хигиенно-епидемиологичната служба. Наградена бях с медал “Заслужил деятел на БЧК” – първата жена в окръга, отличена с това звание. В следващите години със същото почетно звание бе удостоен и д-р Чучков. Работихме всеотдайно с колегите д-р К. Иванов, д-р П. Бранзелов, д-р Й. Йорданов, Д. Ралев, Ц. Констанцалиева, С. Станев, м. с. П. Нейкова, д-р Т. Славчева, д-р С. Русев, Й. Максимова и др. Горда бях, че положителните показатели за Великотърновски окръг в продължение на дълги години идваха главно от общинската Горнооряховска организация, която беше окачествявана от специалистите като “водеща”.

След около половин век “стаж” в БЧК ще си позволя да мечтая, че нашите наследници (включително внуците ни) ще продължават със същата обич да допринасят за утвърждаване и усъвършенстване авторитета на Българския Червен кръст.

И трите ни деца от малки са закърмени с червенокръстките ценности и идеали. По-големият ни син Виктор, още като млад композитор, бе поканен от централното ръководство на БЧК да напише музика за червенокръстки филми за участие в Международния фестивал на филми със здравна и червенокръстка тематика, който се провеждаше на две години във Варна. Виктор вече беше студент-стипендиант в Римската академия “Санта Чечилия”. Най-популярна стана неговата музика за копродукцията “Кръвта навсякъде по света е червена” (с режисьор д-р Дьорд Карпати). Филмът получи “Златен кораб”, а композиторът – голямата награда за филмова музика на първия Международен фестивал през 1973 г. (както и още две подобни награди за музиката си към други червенокръстки филми на фестивалите през 1986 и 1990 г.). Лигата на националните дружества на Червения кръст и Червения полумесец издаде специална плоча, включваща сюита от оригинална музика към червенокръстки филми на българските композитори Виктор Чучков и Георги Генков. По този начин червенокръстките послания бяха разпространени в 116 страни по света. “Онези, които са чули музиката към тези филми, осъзнават колко е значим Червеният кръст за всеки човек, независимо от расата, националността или социалното му положение и възкресявайки в паметта си картините от екрана, ще се опитат, надяваме се, да дадат своята помощ според възможностите си там, където се нуждаят от нея...” (Хенрик Беер, Женева, 1980 г.).

През 1992 г., по случай Международния ден на Червения кръст, Виктор (с помощта на брат си, макар че Явор още не работеше в БЧК) организира два концерта за фонд “Милосърдие” в зала “България” (на 8 май и авторски концерт на 13 май), с гост-диригент световноизвестната Мариеле Вентре, основателка и ръководителка на детския хор “Антониано” (Болоня, Италия). Залата не можа да побере всички правостоящи. Виктор бе удостоен през 1992 г. със званието “Заслужил деятел на БЧК”, а за 125-годишнината на организацията нейният председател Христо Григоров му връчи Златен медал “за изключителни заслуги към Българския Червен кръст”).

По-малкият ни син Явор (публицист, редактор и преводач, бил е председател на независимия съюз на журналистите в България) работи от 1994 г. в НС на БЧК като главен експерт по международно хуманитарно право. Автор е на множество публикации, а под негова редакция и съставителство са издадени наръчници и сборници в областта на международното хуманитарно право и червенокръстката тематика. По повод на 125-та годишнина на организацията бе отличен със званието “Заслужил деятел на БЧК”.

През всичките тези години съм работила в тясно сътрудничество с ръководителите на Българския Червен кръст, от които винаги съм получавала разбиране, помощ и подкрепа. Дължа специална признателност и на В. Диманова, Л. Маркова, д-р Л. Шишкова, д-р Г. Величкова-Табакова, д-р В. Топузов...

С голяма болка искам да споделя за една своя неосъществена мечта: Горнооряховският район, със своите четири общини, да си има Дом на здравето в центъра на града. Благодарение на неимоверните ни усилия през 80-те години, с решение на ИК на ОНС ни беше предоставена една стара къща с пристройки към нея, с обширен двор, плодни дръвчета и в непосредствена близост до киното и читалището. стигнахме до конкретен архитектурен проект за строителство, изготвен от главния архитект на общината арх.Тоска Мумджиева. С наши сили и средства (тогава имахме немалко ентусиазирани активисти), съборихме старата къща. Стигнахме до самото строителство, но вече бе настъпила есента на 1989 г./!!!/. Парите, които осигурихме, стигнаха за архитектурния план и за покупка на землището. През 1989 г. бяха изляти основните плочи. Това обаче бе краят - повече не можахме да постигнем... Дано младите да съградят за БЧК повече от нас, старите поколения.

През пенсионерските ми години в София имах щастието да присъствам на два юбилея – 120 и 125 години от основаването на БЧК. Вълнуващи дати, извикали на живот многобройни спомени, останали запечатани в червенокръстките ми албуми и в сърцето ми.

Към младите имам едно пожелание: вместо злоба и омраза носете в сърцата си непреходните червенокръстки ценности - милосърдие и хуманност.

д-р Вера ЧУЧКОВА