Публикации
Сънувам Багдад
Беше 22 март 2003 г. Само два дни след навлизането на съюзническите войски в Ирак. Бежанците в България празнуваха: някои – мюсюлманската нова година, други – деня на майката и цветята, трети – идването на пролетта... Бяха поканили и много гости. Една нисичка жена застана пред тях и тихо помоли: “Нека помълчим. Само една минута да помълчим за скръбта на майките в моята родина!”. Беше Линда от Багдад. Помълчахме и... празникът се скърши.

Казвам се Линда Дейвид Ауанис. Аз съм като всички вас. Дори няма да разберете, че съм чужденка, докато не ме заговорите. Тогава ще чуете моя напевен и мек български, както го говорят всички хора от Изтока. Имам вашите проблеми: семейството, децата, прехраната, работата... Но нямам Родина. Загубих я. Десет години не съм виждала Ирак.

Мъжът ми се казва Фреди, а децата ми – Сандра и Джордж. Имената ни са европейски, но ние сме асирийци. Много хора не знаят какво е това. Забравили са учебника по история на Стария свят и всичко, което пише там за древната Асирия, за Ниневия, за Семирамида...

От времената на Ашурбанипал до днес моят народ се е стопил до 2 милиона души. Някои живеят в Ирак, а други са се пръснали като песъчинки по целия свят. Така, както и нашите исторически светини и древни документи са разпилени по европейските музеи. Всички асирийци са християни. Празнуваме нашите общи празници също като вас – Коледа, Великден... Само Нова година за нас започва на 1 април.

Тъгувам за Ирак. Непрекъснато се връщам в мислите си там. Толкова много спомени донесох в България, а нито една снимка. Напоследък често сънувам. Сънувам Багдад. Сънувам безгрижното си детство, когато боса и щастлива тичах по тесните улици на квартала, а моят престарял дядо се опитваше да ме догони.

Бяхме многолюдно и богато семейство. Имахме всичко – коли, къщи, пари. Събирахме се в нашите асирийски клубове, изучавахме древния си език там и в неделното училище на църквата. Никой не ни преследваше заради религията. Преследваха ни заради етническото самосъзнание. Властите в Багдад сигурно си мислеха, че ще възраждаме старата си слава, че имаме претенции за Ниневия...

С Фреди се запознахме, докато беше последна година студент. Той е зооинженер. Даваше уроци по химия и така попадна в нашия дом. Трудно се оженихме. Той е католик, а аз – източно православна. Дори вуйчо ми е свещеник. След много разправии майка ми отсече: “Най-важното е, че се обичат.” Там, в Ирак, се родиха децата ни. Аз имах хубава работа – бях секретарка в различни чуждестранни фирми със заплата 2000 долара. Владея английски добре. Нищо не ни липсваше...

Но накрая избрахме свободата и мира, пред полусвободата и вечните войни. Нито за миг не съжалявам, че попаднахме в България. Тук хората са сърдечни и много приличат на моите съотечественици. Улавям в българския език често познати думи – оказват се арабски. Намерихме приятели. У българите харесвам много неща, но най-вече ми допада вашата прямота, липсата на притворство. Рядко срещам тук хора с расистки прояви. Само децата ми в началото бяха самотни, защото в училище и в детската градина ги мислеха за циганчета и ги изолираха. Сега не е така. Те също имат много, много приятели и не могат да си представят живота без България. Не знаят асирийски и арабски. Говорят добре само български. Те намериха тук своята изгубена Родина. И не искат и да чуят за връщане в Ирак.

В България живеем като повечето хора. Сандра и Джордж учат в обикновени училища. Фреди, който готви фантастично и завърши курса на БЧК за готвачи, отвори заведение за дюнер в центъра на София. Аз също съм на работа – в Съвета на жените бежанки към червенокръстката организация. Мъжът ми има лек характер. Той е весел, контактен, общителен. Радва се на моите успехи и винаги се шегува, че зад всяка добра жена стои по един добър мъж. Вечер често си мечтаем за своя малка къща и за две крави... Това е, което най-много ни липсва – наш дом, който да сгреем с любовта си. Има обич в моето семейство.

Фреди казва: ”Не живей с миналото, хвани мига! Сега!” А аз не мога така. Голяма е моята надежда, че нещата в Ирак ще се оправят и ние отново ще се върнем там. Силно го искам. Тогава ще се сбъдне моята мечта – да видя всички места на тази страна, където не съм била... Често ходя в католическия храм “Св. Йосиф” или в Руската църква и се моля. Моля се отново да видя страната си – мирна и свободна. Иракчаните са добри хора, не обичат войната, но все така става... Човек не знае какво ще му поднесе съдбата, къде ще го захвърли животът...

Сега съм изправена пред труден избор. Не мога да насилвам децата си да се върнат. Те не искат и няма да бъдат щастливи там. А аз искам. Много. Ако се върна, ще се разболея от тревоги за тях и сигурно тогава ще мисля за България.

Ако остана, ще живея с вечната тъга по родината. Ще пътувам в мислите си по неизвървените пътища из Ирак.

И ще сънувам Багдад.