Жена от сой
Времето дълго е плело паяжината от бръчки по лицето й. После сигурно се е изморило и казало “Стига толкова!” Днес пред мен стои една жена без възраст. Взискателно се вглежда през лупите на очилата: “Ти честен човек ли си? Мога ли да ти подам ръка?” Бастунчето й потропва припряно “Трябва, трябва, трябва!!!”

Не можеш да повярваш, че пред очите й са се изнизали почти всички години на изминалото столетие, че няколко поколения българи могат да се нарекат нейни съвременници.

Не, не е наблюдавала безучастно. Всяка година е минала в борба и себедоказване, изживяна е достойно.

Д-р Невена Моллова принадлежи на три фамилии и ревностно тачи паметта им – Хадживълкови, Моллови, Ганови. Десетки снимки и документи почиват кротко в големи картонени кутии. Предмети-реликви се таят по чекмеджетата, съхранявани грижливо, опазени през какви ли не премеждия.
Паметта й хвърля мостове назад във времето и всичко оживява, сякаш се е случило вчера…


“Хаджи Вълко главява Неофит Рилски да учи децата на четмо и писмо, като му плаща 200 гроша и товар жито…” На този легендарен прадядо и на още един чорбаджи Вълко, дарил къщата си, копривщенци дължат първото си класно училище. Тия двамата Вълковци най-напред в градчето прозрели, че с методите на хаджи Генчо далеч няма да стигнат и дали ми-ло и драго да изучат децата си.

Там е коренът на Невена Моллова – в Копривщица. Натам я дърпат непрекъснато и родовата къща, и спомените…

Родителите й са от най-будните българи в началото на века. Баща й, Христо Хадживълков, завършва първия випуск на софийското висше училище /по-късно Софийски университет/ със специалност история и география и става директор на гимназията в Копривщица през 1902 г.
Ако някой си мисли, че горите край градеца си стоят там от времето на Любен Каравелов, дълбоко греши. Преди сто години там има само голи баири и сипеи. Учителите и учениците от гимназията залесяват всичко наоколо. Първите 500 дръвчета пристигат в две газени сандъчета – крехки, млади. Изпраща ги агрономът Крум Джейков. Тези нежни стъбълца са днешните вековни борове пред училището и читалището, на “Войводенец” и връх “Св. Никола”.

Трудна е учителската съдба и по онова време. Младото семейство заминава за Северна България, където няколко години Христо Хадживълков ръководи плевенската гимназия. Там се раждат и две от дъщерите му. Невена не помни родния си Плевен, защото много скоро всички се озовават в Стара Загора.

Близък приятел на окръжния училищен инспектор е д-р Вазов /б.а. – по-малък брат на Иван Вазов/. Там, покрай честите посещения на доктора, се раждат интересът и трайната любов към лекарската професия. Един вестник става лекарска чанта, маминият фуркет – телени очила, а куклите – първите пациенти.

Д-р Моллова се връща към най-свидния си спомен и лицето й се отпуска в унесена усмивка: “Бяхме вече в Стара Загора. Баща ми беше там окръжен училищен инспектор. Голямата ми сестра тръгна на училище. Аз бях на 5 години и грабвах всеки ден буквара й – тичах при бакалина дядо Георги. Той до Коледа ме научи да чета. Първолаците още не бяха минали всич-ки букви. Тогава баща ми изпрати разсилния от инспекцията да ме заведе на училище. По закон само инспекторът можеше да разреши подобен случай. Мама откъсна едно здравче от градината и ме закичи. Моят първи учител Стефан Димов каза в края на годината: “Аз нямам оценка за Невена”.

От снопа снимки изпадна една – Христо Хадживълков прегръща Димчо Дебелянов на фронта по време на Европейската война. И двамата са във военни униформи. Скоро и двамата ще си отидат от живота. Поетът Дебелянов ще загине на южния фронт като командир на рота, а учителят Хадживълков – като радетел на българщината в Беломорието.
През 1918 г. Министерството на просветата изпраща в района на Гюмюрджина Христо Хадживълков да създава български училища на мястото на гръцките. Той среща силната съпротива на гърците и при твърде съмнителни обстоятелства намира смъртта си край с. Орта кьой. Кочияшът – грък прерязва ремъците на кабриолета, шибва силно конете и скача. По нанадолнището колата се преобръща няколко пъти.
Откъдето е минал Хадживълков, освен училища за българчетата, е оставил и клонове на Българския Червен кръст.

Оставя и четири момичета сирачета. Невена е само на 10 години, а най-малката й сестричка още не може да ходи.

“Роднините не можеха да ни помогнат. Тежки години бяха. Много тъжно детство имах. Цял живот съм страдала, че нямам баща. Думата “татко” винаги ме бодва право в сърцето – с горчивина си спомня д-р Моллова.
Станала без време глава на семейство, майката не губи кураж. Чете денонощно, явява се на конкурс и е назначена като начална учителка в София. Оскъдни години се нижат за нея и за момичетата – в една стая и с вечната грижа да нахрани, да облече, да спести униженията на децата си…

Само с една учителска заплата и държавната сирашка пенсия дъщерите получават много ви-соко образование. Невена учи във Втора девическа гимназия и там става член на БЧК.

В Медицинския факултет на Университета тя среща проф. Моллов – най-важния човек в живота й. До ден днешен езикът й не може да се обърне и да каже просто Васил. За нея той ви-наги ще си остане Професорът. Можем само да се питаме какво е свързало скромното и стро-го възпитано момиче с 30 години по-възрастния и утвърден лекар и общественик…

Преди всичко тя вижда в него бащата, покровителя. И през ум не й минава, че ще стане някога госпожа Моллова: “Всички студентки бяха влюбени в него. Той беше невероятен! Често водеше стажантите от своята клиника из България да им показва местности, подходящи за курортолечение. Тъкмо той избра и мястото на студентския санаториум във Владая за туберкулозно болни, както и за санаториумите в Радунци и край Варна. Беше запален турист. На тези екскурзии лично Професорът плащаше храната на студентите. Аз ходих само два или три пъти – не можех да си позволя повече. Много по-късно случайно намерих в един негов бележник записка: “Госпожица Вълкова има много ясни и разумни разсъждения и много задълбочено се отнася към зададените въпроси.”

За нас, съвременните червенокръстци, проф. Моллов е Човекът от портрета – един от най-изтъкнатите ръководители на Българския Червен кръст, с огромен принос за развитието и укрепването на организацията. Свикнали сме да мислим за него с дълбок респект.
Разказът на д-р Моллова дръпва завесата, за да видим един непознат, неговите най-интимни чувства и преживявания, които няма как да открием в многобройните му биографии. За да разберем, че и в своя личен живот Професорът е бил широко скроен, благороден, щедър, ве-ликодушен и високо морален:
“Явявам се аз на държавен изпит. Мене той изпитва най-дълго и подробно. Виждах, че този човек е много любезен и внимателен с мене, но нищо повече…

Дипломната ми работа беше в областта на хирургията. Професорът ми даде много немска литература. След държавния изпит и защитата у дома пристигна огромна кошница с цветя. Мама се слиса. Имаше неподписана картичка с много познат почерк. Чак след време разбрах кой ми беше пратил цветята.

Завърших, станах лекарка и отидох да върна книгите. Тогава проф. Моллов ми направи предложение. А пък аз се изплаших. Излязох от тях като попарена… Ами сега!? Какво ще каже мама? Всички в къщи чакат да завърша и да им помагам. Толкова бедно живеехме тогава…”

Женят се през юни 1935 г. и Невена влиза в стария и уважаван род на Моллови. Свекърът отдавна е покойник /б.а. – д-р Димитър Моллов – един от основателите на националното дружество на БЧК и родното здравеопазване, първи министър на просвещението/, но неговият дух и принципи са съхранени в семейството и всички спазват безпрекословно високите му нравствени изисквания.

По това време професор Моллов се е нагърбил със страшно много работа: преподавател и декан на Медицинския факултет, зам.-ректор на Университета, председател на Софийския клон на БЧК и член на Управителния съвет на организацията, председател на Лекарския съюз…

Едва ли си е представял, че младата му съпруга само ще шета в кухнята и ще го изпраща сутрин на работа. Така и става. Още на третия ден д-р Моллова облича бялата престилка и застава до него в Първа вътрешна клиника на Александровската болница. И така до 1976 година…

Никога и с нищо в работата си д-р Моллова не е показала, че е съпругата на Шефа. Отваря му вратата, обръща се към него с “Г-н Професоре”. Когато избухва епидемията от петнист тиф и от циганската махала започват да докарват първите болни, той изпраща в бараките нея. “Щом ти си тук, никого другиго не мога да изпратя” - отсича веднага.
“Много, много изискваше от мене. Даде ми един сноп книги – все на немски и френски, а вътре натурял бележки – това да прочета, онова да прочета…След вечеря не ме пита “Какво прочете?”, а “Какво разбра?” И в къщи повече за клиниката и за болните си говорехме. По цели вечери… Години наред. От него съм научила, че болният е Бог. Няма къща в махалата, където да не съм влязла. Няма и болен, когото да съм върнала. И една стотинка не съм взела…”

Когато министър Данов се оттегля като председател на БЧК, всички единодушно избират проф. Моллов. Без други кандидатури. Той не се колебае и миг – веднага приема и с вещина и любов ръководи организацията чак до смъртта си. Вече два пъти е бил ректор на Софийския университет.

Но министър категорично отказва да стане. Пристига една вечер у тях Георги Кьосеиванодв /б.а. – министър-председател през 30-те години/ и цяла нощ преседява да го уговаря за министър на просветата. „Аз на стари години нов занаят няма да уча”, отпраща го Професорът.
И някак съвсем естествено и в Червения кръст до него застава съпругата му – като съветник, помощник, опора…

Още през 1934 г. по предложение на проф. Моллов е възстановен Дамският комитет на БЧК, позамрял след войните. Той за кратко време успява да мобилизира жените в България в полза на организацията.
В Дамския комитет работят 6-7 жени и се занимават предимно със социалнопомощна дей-ност: базари, вечеринки, концерти. Известният по това време артист Петър Райчев пее две вечери за Червения кръст в препълнени салони.

Д-р Моллова отговаря за Училището на милосърдните сестри: ходи на изпитите, помага, съветва, решава битовите проблеми в новопостроеното общежитие…
Най-чудесни спомени са оставили у нея дните, прекарани в детските летовища. Разказва за Панчарево и неочаквано извисява старчески глас в шеговития химн на лагера:

“В стана на Червений кръст, юпайди-юпайда,
имаме директорка, юпайди-юпайда.
Христова се тя нарича и кат майка ни обича
Юпайди-пайда.

В стана на Червений кръст, юпайди-юпайда,
Имаме си ний стражар, юпайди-юпайда.
Спас се казва, не е стар. Цяла нощ из стана тича
И в палатките наднича.
Юпайди-пайда”

По онова време хората даряват много и Червеният кръст е богата организация. Никой сега не може да си представи огромните складове, заели почти целия квартал около днешния институт “Пирогов”. Когато се заговаря за предстоящата война, те са препълнени с всичко необходимо… По къщите жените плетат пуловери, чорапи, ръкавици… Правят се огромни бали с пакети за 5 и 10 души – бельо, пижами, чехли, канчета, лъжици. Нищо да не липсва на болните. Само д-р Моллова и майка й ушиват на машината в къщи 200 чаршафа… Подготвя се цялото оборудване на санитарния влак на БЧК и болницата край Варшава – една важна дейност на Дамския комитет на БЧК.

Тъкмо тези богати складове стават причина за нелепата смърт на проф. Васил Моллов. На едно ожесточено заседание на Управителния съвет през декември 1938 г., председателят брани самоотвержено имотите на Червения кръст от посегателствата на военните, решили да сложат ръка на многогодишен труд. Там, на масата, го връхлита инфарктът и само след няколко дни д-р Моллова е вече вдовица.
Колко ограбена се чувства след смъртта на най-скъпия човек! Колко горчиви уроци ще научи през следващите години!

Още по-усилено започва да работи и за Дамския комитет, и за клиниката. За да притъпи бол-ката и за да докаже, че може да грее и със собствена светлина.

Следват многобройни научни изследвания и публикации, преподавателска работа със студентите по вътрешни болести като доброволен асистент и много, много грижи около болните.
Войната е едно голямо предизвикателство за Червения кръст. Царица Йоанна създава специален комитет в полза на евакуираните столичани. Оглавява го д-р Моллова. Останалите без дом и препитание получават не олио и брашно, а лопати, гребла, мотики, шевни и пишещи машини… Хората това и искат – да им се даде възможност сами достойно да си изкарват прехраната. Никой не проси милостиня…


След 1944 г. големите промени засягат и Българския Червен кръст. Дамският комитет е закрит като “буржоазна отживелица”, а животът разпилява членовете му по всички посоки.

Вдовицата на д-р Моллов е подложена на нечувани гаври. Сочат я с пръст като “враг на народа”, просто защото е работила по “онова” време. Единственото, което я крепи, е безкрайната любов на студентите. Повечето от тях я избират в анкетите за предпочитан асистент и с това още повече настройват нейните недоброжелатели.
Един ден издевателствата стигат до крайност. Д-р Моллова е принудена да дели обширното си жилище с журналистите от БТА. След известно време получава нареждане за 24 часа да стегне багажа си за интерниране в с. Султаново, Провадийско. Истинско чудо е отменянето му…

Всичко е простила отдавна. Не е злоблив човек, но болката и обидата още парят. В пълна безпътица и отчаяние, ей така, на улицата, с бохчата в ръце, среща д-р Васил Ганов – ученик на д-р Моллов и стар познат на семейството. Той е смаян от тази върховна несправедливост. Приютява я, оформя съжителството с официален брак.
Съдбата я свързва с един прекрасен и всеотдаен човек – навремето обаятелен младежки и студентски лидер, по-късно утвърден лекар – радетел на работническото здравеопазване с многобройни изследвания в областта на вътрешните и тропическите болести. Малцина зна-ят, че той открива и диагностицира непознати за нашия регион болести като хеморагичната треска и още 8 болести, диагностицирани за пръв път в България.

Постепенно простото съжителство прераства в дълбока любов и приятелство. През 1951 г. на 43-годишна възраст д-р Моллова-Ганова изпитва най-върховната радост в своя живот – майчинството. Дава живот на Милка. Успоредно с това продължава научните си из-следвания. През 1967 г. завършва дисертация за получаване на научна степен “кандидат на медицинските науки” на тема: “Действието на нерафинираното соево масло /екстракт/ върху атеросклерозата”.
Преглъща огорчението и като най-обикновен доброволец работи за БЧК в низовите структури на организацията.

В началото на 90-те години на миналия век д-р Невена Моллова сама дойде и предложи на реформиращата се организация опита, мъдростта и помощта си. Не миряса, докато не възс-танови Дамския комитет. Заедно с председателя на БЧК проф. д-р Стоян Саев привлякоха за членове на комитета уважавани и полезни за работата българки. Учредиха тази доброволчес-ка формация в присъствието на някогашния й патрон – царица Йоанна. Възродиха се в пос-ледните години много позабравени традиции.

Но д-р Моллова така е устроена, че все нещо не й достига, все нещо още “трябва, трябва” да се направи. И с необичайния за годините си младежки ентусиазъм тя тича по банки, канцеларии, учреждения – предлага идеи, събира пари, рови се в документи, трупа материали за историята на организацията… Нито миг покой.

За изключителния й принос към организацията като член, председател и почетен председател на Дамския комитет, Националният комитет й присъди най-високото отличие – златния медал на БЧК “За заслуги”…

Петя Андреева


Споделено от д-р Моллова:

“На младите хора в Червения кръст мога да кажа, че трябва да бъдат преди всичко честни хора. Това е задължително условие да работиш за тази организация. Днес само истински чес-тните хора могат да вярват в идеалите на Червения кръст. Кариеристите са временно явле-ние. Те не могат да се задържат, защото знаят, че нищо няма да получат за себе си.”

“Проф. Моллов винаги казваше, че трябва да служиш само на Отечеството, а не на една пар-тия.”

“Червенокръстците имат една най-важна грижа – човешката болка, човешкото страдание…”

“Уважавам идеите на всички хора. Не приемам обаче доносниците, онези, които използват общественото си положение, за да съсипят живота на другите…”

“Най-голямата беда, която сега ни сполетя, е, че много падна моралът на хората, принизи се съзнанието им.”

“Научена съм да мисля като лекар, като червенокръстка. Никога не съм правила разлика между болните, между страдащите. И днес, колкото ми стигат силите, не отказвам своята помощ и подкрепа…”

“Нито за миг не съм съжалила, че съм избрала медицината, лекарската професия. За 42 годи-ни работа в университетската болница не съм допуснала нито една лекарска грешка.” Дори ми се случи да коригирам диагнози на проф. Хаймер в Бон, на проф. Епингер във Виена. А през 1976 г. доказах, че хипергликемията увеличава агрегацията на тромбоцитите – за това писа и специализираното медицинско списание за диабет във Виена…

“Лекарската служба не е търговия. Ние клетва сме полагали. Не я разбирам още тази новата здравна реформа. Не зная как ще се приспособи към нуждите на хората… Когато прочетох, че има корумпирани лекари, вярвай ми, не можах да заспя. Това е най-тежкият грях!”

“Нито една обществена организация не може да просперира, ако жените не са в нея. Жената носи една топлота, която я няма у мъжете.”
“Аз мога само да давам. Не мога да си представя, че ще взема нещо от Червения кръст.”