Историята на Мохамед

В приемателния център за бежанци в Ковачевци сме. Разговаряме с Мохамед, 37-годишен сириец. До него е съпругата му – Захра Мохамед. Имат 4 деца.

Питаме къде са всички и Мохамед ни обяснява, че голямото му дете е горе, тъй като е с церебрална парализа и излиза трудно. Семейството е влязло в България преди около 16 дни, на 13-ти.

- Какво се случи? Как стигнахте до тук?
Когато са дошли е било доста студено, а по пътя от Турция едното дете се е разболяло – Хамуди на 6 год. Било е доста трудно, докато се доберат до България. Малкият е кашлял и е имал треска и са се изгубили в гората. Там са прекарали 2 часа и половина в абсолютен мрак, след което са минали границата и са изкарали още два дни в полицейския участък на граничния сектор. Единствената утеха е била, че са заедно.
Сутринта са направили медицински преглед на детето и после линейка е откарала него и Захра в болницата в Ямбол. Мохамед разказва: „А вие, както знаете, в полицейския участък взимат телефоните. Осем дни жена ми и детето отсъстваха и никой не ми даваше информация какво е станало с тях”. Другите деца са били с него, сестра му – също.
После ги докарали тук, в Ковачевци. Той обяснил на Червения кръст, че част от семейството му липсва и два дни по-късно – те вече са заедно. Били са разделени 11 дни и не са знаели нищо един за друг, нямали са телефони и никаква връзка. Захра споделя, че доста си е поплакала.

Задаваме им един вече до болка познат въпрос – защо са тръгнали от Сирия (в този момент довеждат  момченцето, болно от церебрална парализа, в инвалидна количка)?
Мохамед ни обяснява, че те са от кюрдската част на Сирия и от около две години тя е като обсадена и дори да осигуриш лекарства било изключително трудно. Преди събитията Мохамед е работел като автомонтьор, но откакто имало сериозни проблеми и с тока в областта, спрял да работи: „Спрях да работя, защото от 3 год. насам непрекъснато спираха тока – 4 часа има, 1 няма и обратното”.

Питаме ги как си представят бъдещето? Какво мислят да правят?
„Искаме да си бъдем в Сирия, но там живот няма вече. Затова дойдохме тук в България и благодарим на българското правителство, че ни прие. Засега не знаем нищо, нека получим статут и ще го мислим”.

Нямате ли конкретна идея какво ще правите, когато получите статут?
„Най-важното е, че си спасих децата, другото ще го мислим после”.
На въпроса от какво имат нужда Мохамед отговаря: „Попринцип нищо не ни липсва, но статутът ни е най-важен, за да можем да излезем от тук, да заведа детето на лекар и всичко, което има нужда”.

В момента за него има ли някакво лечение?
„Преди войната ние ходехме често до столицата Дамаск и там му слагаха специална „голяма обувка” или нещо подобно да му раздвижва краката, но откакто започна всичко – вече нямаше как да ходим там. После започнаха да се появяват тези групировки и нямаше как да пътуваме свободно из цяла Сирия, защото ако те хванат – ще те убият”.

С инвалидната количка на ли бяхте, когато минавахте през гората?
„Не, от Турция го носихме на гръб” (Мохамед обяснява, че двете колички, които имат в момента, са от Червения кръст).

Мохамед, уплаши ли се? Мислеше ли, че няма да видиш повече близките си?
„Бях се притеснил, защото мен ме карат тук с рейс, а жена ми и едното дете са в болница, но не мога да се чуя с нея, за да се успокоя, че всичко е наред. Притеснявах се да не я закарат на някое друго място, където още повече не мога да я намеря. Почти не спях през нощта, щом се покажеше слънцето излизах на вратата да ги чакам. Много благодарим на България, на Червения кръст, на всички, защото ако беше останало още един ден с това възпаление, детето можеше и да го няма, а сега вече е излекувано и е добре”.